Изгубени в сърцето на Североизтока -Добрич , Белослав , Казашко ,Провадия 2025

Отпътуване от Кърджали в 05:00ч. по маршрут: София –  с.Падина-Крепостта Петрич Кале,с.Разделна- с.Белослав- Варна. Първата спирка от нашия интересен и вълнуващ маршрут е Параклиса над село Падина и неземно красивото езеро до него. Това е един от най-известните и най-снимани параклиси не само около Варна, а и в България.Името на село Падина идва именно от факта, че къщите му са разпилени и разположени ниско в падината.Няма много известна и налична информация за самия параклис. Построен е наскоро и през по-голяма част от времето е заключен.През прозореца може да се види, че по стените на параклиса са изписани имена на хора.На фона на ефирния параклис се разпростира красиво езеро с неестествено красив цвят-изумрудено, тюркоазен цвят.Всъщност тоза езеро е изкуствено създадено и в него се вливат токсичните води на девинските заводи..Ще имаме свободно време за снимки и почивка.
Продължаваме нашето пътуване към Крепостта Петрич Кале.
Крепостта Петрич кале е била важна част от отбранителната система на средновековната българска държава. Тя датира от по-рано, като първите данни са от V век. За известен период е била разрушена, но през XI-XII век е изградена отново.
Интересната история на крепостта се свързва с полско-унгарския крал Владислав III Ягело, който е намерил смъртта си край Варна на 7 ноември 1444 г. и по тази причина получава прозвището Варненчик. Именно тогава са и последните дни на крепостта – тя е превзета и разрушена.
Крепостта Петрич кале всъщност е описвана като град още през 1154 г. в географията на арабския географ Ал-Идриси, където той пише, че на 50 км. от Варна се намирал малък град, който бил красив и процъфтяващ. При разкопките на крепостта през далечните 70 години на миналия век са регистрирани две крепостни стени, ров и щерни, като дори е запазен и тайният изход, който е бил основната комуникация на крепостта с долината.
През последните няколко години проф. Валентин Плетньов прави проучвания около крепостта и споделя, че градът е много интересен и има огромен потенциал в мястото, ако се намерят пари за разкопки. Директотър на варненския музей открива няколко гроба, около малка еднокорабна църква от последните векове на съществуването на Петрич кале.
Крепост Петрич кале е била изградена на висока каменна тераса над днешното село Разделна. Терасата е част от Авренското плато. Твърдината била естествено защитена от запад и север чрез отвесните високи скали и от изток чрез дълбок стръмен дол. Била достъпна единствено от юг по тясна скалиста ивица. Останките от крепостта на ръба на Авренското плато личат и до днес.
На място, освен скалите и невероятните гледки могат да се видят солидни останки от крепостни стени, кула, голяма щерна, останки от постройки.
Интересна атракция е една дълга стълба, изградена в тясното пространство между две скали. Стълбата е популярна от доста снимки в интернет. Ако стигнете до крепостта, със сигурност ще искате да я видите, дори и да не слезете по нея. За ориентир – тя се намира съвсем близо до кръста отгоре на скалите. За информация, кръстът е поставен там на 13.09.2015 г. на ръба на скалите в знак на възпоменание на жителите на село Разделна за наводнението от 1 февруари 2015 г. Кръстът се вижда и отдолу от селото.
Отпътуване за село Белослав и Музея на стъклото. Музеят на стъклото е разположен на брега на Белославското езеро, на около 20 км от Варна, на мястото, където през 1893 г. е открит първият стъкларски завод в България. Наблюдаване на демонстрация – изработване на ръчно духани изделия. Предлага се и възможност за влизане в „стъклена пещера” – стъкларска пещ, атрактивно приспособена да се надникне в дълбините ѝ, както и едно неповторимо преживяване – всеки може да декорира ръчно стъклото (срещу допълнително заплащане) с транспарентни бои и да вземе за спомен.
От лятото на 2020 г. на кея на гр. Белослав се намира и уникалният музей на подводното плаване – последната българска подводница „Слава”. Подводницата е построена в СССР през 1959 г. и плава до 2010 г., като е служила за провеждане на интензивна бойна подготовка и международни аварийно-спасителни учения. В реставрирания плавателен съд посетителите могат да се запознаят както с техническите характеристики на „Слава“, така и с начина на живот и работа под вода.
Продължаваме към село Казашко-руското село.
Скрити сред тръстиките на брега на Варненското езеро, са притихнали няколко рибарски лодки. А до тях се извисява боядисан в синьо осемконен  кръст, за да напомня, че тук живеят потомци на донски казаци от далечна Русия. Преди повече от 110 г. техните дългобради деди се преселват по тези безметежни брегове, за да практикуват старото православие. Селото неслучайно се казва Казашко, а жителите му гордо определят себе си като казаци староверци или старообрядци. Това е най-малката етническа общност в България.
В наши дни крайезерното селце наброява по-малко от 400 постоянни жители. Но от някогашните, боядисани в бяло и синьо кирпичени къщурки със сламени покриви няма и следа. Църквата със староверските икони е заключена, а по улиците, вместо дългобради староверци, срещаме деца и забързани млади хора. В центъра, точно срещу кметството, се кипри малка ремонтирана сграда, пред нея е изложена типична казашка рибарска лодка. Това е т.нар. Казашки център. Дългогодишната кметица на селото е  Гергана Петкова. Тя е единствената жена атаман в България /предводител на казаците/ и управлява със цялото си сърце и душа малкото староверско село.
През 1905 г. е основано село Казашко. Това се вижда и от герба на селото. И до ден днешен мнозинството, особено възрастната част на населението, са казаци старообрядци, които са били наричани също и липовани. Защо ли? Една от версиите е,  че иконите, които са носели със себе си и които са  били основното им богатство, са били изографисани  върху липови дъски. И оттам „липовани““.
През XVII-XVIII век привържениците на старото православие бягат масово от Русия и се разпръсват из целия свят, прогонени от религиозните реформи на руския патриарх Никон и опитите на Петър Първи да модернизира страната. След дълги скитания малка група пристига на брега на Варненското езеро, научаваме от кметицата.

Тя е инициатор за побратимяването през 2018 г. на малкото казашко село с Натухаевская, край Новоросийск, където живеят близо 11 000 потомци на старообрядците.  Казашкият център е създаден също по нейна инициатива. Тук се помещава неделното училище и една любопитна музейна сбирка, която ни връща в миналото на Казашко. „Опитваме се традициите да бъдат съхранявани и предавани на следващото поколение. Такава беше и целта на създаването на този музей. Това са предмети от бита, използвани от населението и виждате как постепенно се преплита  българската и казашката руската традиция“ – обяснява Гергана Петкова, докато ни представя експозицията.
Тук е неделното ни училище за 13 деца. Не че няма други желаещи, просто толкова са местата, които са успели да осигурят. Това са стари чинове, на които са седели може би техните родители. Тук  децата изучават руски език и вероучение. Това е като клуб, нарича се клуб „Казачета“. Учат песните, които се предават от поколение на поколение, подготвят празници. Децата си имат специални празнични носии. Желаещите да се запознаят със самобитната казашка култура са добре дошли в село Казашко. През август месец жителите му отбелязват официалния си празник – Деня на моряка и на рибаря, с песни, танци и вкусни гозби, заедно с гости от страната и чужбина.
Отпътуване към хотела в района на гр.Варна.Настаняване и нощувка.

Закуска. Отпътуване за Добрич.По пътя ще посетим Ботевския манастир. Ботевският манастир „Св. Марина“ възниква в средата на XIXв, около лековит извор, който е бил собственост на турски бей. Той решил да построи сарай на мястото, но при разкопките бил изкопан кръст с надпис „Св. Марина“. Турчинът продал цялата местност на дядо Лечо от с. Ботево, който от своя страна я подарил на бъдещия манастир. През 1844г е построен параклис и две къпални до извора.
След 9-ти септември 1944г Ботевският манастир запустява, за да възкръсне за живот в последните години. С финансовата помощ на Варненския и Великопреславски митрополит Кирил и на сем. Петрови от Варна, са ремонтирани параклиса и двете къпални. Построени са и четири стаи за поклонници, както и магерница към тях. Възобновен е и традиционният събор на Марин ден, който се е чествал на това място още от XIXв .
Продължаваме към гр.Добрич.Настаняване в хотел в централната част на града.Разглеждане на основните забележителности на града.
Архитектурно-етнографският музей на открито „Старият Добрич“ е едно най-интересните и увлекателни места в града. Намира се на центъра на Добрич, преди там е била старата Одун чаршия. Самият музей влиза е състава на Регионалния исторически музей на града и в него са показани различни занаяти, които са били силно развити в Добруджа през 19 век и началото на 20 век и са се съхранили през вековете и са.
Старата чаршия на града е възстановена и потомствени майстори и занаятчии и до днес спазват вековни традиции в изработването на предметите. Има над 30 работилници, в които се изработват изделия на златарството, грънчарството, везбарството, тъкачеството и бъчварството. Използват се старинни техники и оригинални инструменти, които са запазени до наше време и придават автентичност на готовите предмети. В самия център на Архитектурно-етнографския музея на открито има часовникова кула, която е възстановена така, както е , когато е построена (през ХVІІІ век) и се превръща в символ на градовете по време на Възраждането. Кулата с часовник е признак на просперитета и икономическото развитие на града.
Има изложбена зала в комплекса, в която е поставена експозиция „Археология на Добруджа“ и Учебен музей, в който е пресъздадено типичното възрожденско училище така както е било в 19 век. Има организирани програми, свързани с образованието, които са предназначени за малки деца, ученици и студенти, както и чуждестранни туристи. В музея на открито е показана и селищната могила Големия остров както и некрополите на Дуранколашкото езеро, които са свързани с могилата. Тя е археологически комплекс със световно значение.
В експозицията на музея има и комплекси от Античността и Среновековието. Изложени са изключително интересни находки от село Топола, където е имало стар раннобългарски център за производство на керамика. Открити са много предмети от столицата на нос Калиакра от Средновековието, къснономадски некропол, който е открит край село Одърци и некрополите край Черна и Хитово.
Архитектурно-етнографският музей „Старият Добрич“ има и богата колекция от оръжия и снаряжения от периода на късното Средновековие. Музеят на открито приема посетители през лятото от понеделник до петък от 9.00 до 18.00, а през зимата от 8.00 до 17.00 часа. Всеки един гост на музея остава изключително впечатлен от демонстрирането на занаятите и невероятните експонати в музея.
Музеят „Етнографска къща“ се помещава в красив дом от периода на Възраждането в България, който е призната за архитектурен паметник и е запазила първоначалния си облик. Собственик на къщата е бил богат местен търговец Димитър Друмев, който идва от Преслав. Построена е през 1860 година като няма сведения кой точно е майсторът, който я е направил. Къщата се различава от традиционните домове в Добрич. Има уникална архитектура и модерен функционален вид. През 1970 година е направена голяма реставрация и мястото се превръща в дом на богатата етнографска колекция на района, която обхваща края на 19 век и началото на 20 век.
По време на Възраждането Добрич изживява своя подем, занаятите и търговията се развиват много бързо. Това води до повишаване на икономическото състояние на гражданите, съответно и сградите приемат друг архитектурен вид, типичен за домовете на заможните семейства. Да имаш голяма и красива къща, обзаведена по последните европейски тенденции по онова време е било символ за престиж и благосъстояние, положение в обществото.
Етнографската къща показва как е изглеждал типичният градски дом от началото на 20 век и как се променя пространството в него. Интериорът е като в европейските домове и контрастира с традиционния бит на българина. Изложени са ниски миндери и масивни, богато украсени мебели от Виена, вълнени сукмани и контошчета заедно с огромни рокли от коприна и тафта, които са носели дамите по баловете в Европа.
Изложени са облекла и предмети от бита на хората от Добрич и района, които са специфични и обхващат две тотално различни епохи.
Ще посетим и къщата-музей на Йордан Йовков– домът му е открит като музей на 28.11.1980 година. В летописната книга днес може да се прочете послание, оставено от дъщерята и внука на Йовков. Откриването е точно на тази дата, защото тогава се навършват 100 години от раждането на великия писател.
Мястото също не е случайно- Добрич. Йовков посвещава повечето свои произведения именно на този район и на хората от него. Музеят на Йордан Йовков е единствен по рода си и основната му цел е издирването и съхраняването на творби и предмети, свързани с живота на писателя. Основната цел е посланията от творбите му да достигнат до повече хора. Музеят пази повече от 10 000предмета, които изграждат образа на Йовков. Експозицията представя най-интересните и ценни експонати, които проследяват хронологично живота на големия български творец.
Изложено е и кръщелното му свидетелство, което показва точно кога е роден- на 22 ноември 1880 година (9 ноември по стар стил), въпреки споровете на историците.
Запазени и изложени са фотографии и документи от времето, в което Йовков е учител в Добруджа и прави първите си опити в писането. От този период е първите му опити за „Вечери в Антимовския храм“. Пазят се и първите отпечатани издания на Йовков- „Разкази“ от 1917 година и „Разкази“ от 1918година. В тях са съхранени военните разкази на писателя, за които печели най-престижната награда за българска литература „Иван Вазов“.
В музея е изложена пишеща машина от марката „Адлер“. На нея Йовков печата творбите си, докато е в Букурещ. На нея са написани сборниците „Вечери в Антимовския хан“, „Старопланински легенди“ и „Песента на колелата“. Пресъздаден е и кабинета на писателя. Там той работи над своите произведения под зоркия поглед на баща му ,гледащ го от прекрасна картина на стената. Тя е дело на художника Борис Денев, е личен приятел на писателя.
Изложения са лични вещи и дрехи на Йовков, които го представят като човек, а разпръснатите листове, панове и скици свидетелстват за неговата страст и смисъла на живота му- писането. Пред посетителите в музея има и много книги на чужди езици с Йовковите творби. Точно до къщата-музей се намира и Литературния музей „Йордан Йовков“. Двете учреждения заедно представят писателя като велик творец и показват на бъдещите поколения творчеството му.
Нощувка.

Закуска.Освобождаване на хотела.Отправяме се към  Крепостта Овеч, край Провадия. Средновековната крепост Овеч се намира на голямо възвишение над днешния град Провадия. Крепостта Овеч е разположена върху плато с форма на кораб, ориентирано по оста север-юг. От всички страни, то е обградено със скални венци с височина над 25 м. Тесен провлак (дървения мост-около 160 м) го свързва с местността Табиите. Крепостната кула-порта е била част от северното укрепление. Именно по нея ще тръгнем към крепостта. Входът за нея струва 2 лв. за възрастни и 1 лв. за ученици, студенти, пенсионери . Любезни екскурзоводи ще ни упътят, към края на самата екопътека, след около 10-15 минутно изкачване по настлан с плочи път, ще се озовем пред голяма метална вита стълба със 111 стъпала.
Вдясно от нея е запазен и оригиналния вход на крепостта Овеч – изсечени в скалата каменни стълби. Личи си ,че това място е поддържано. По цялото и протежение има пейки за почивка, кошчета за боклук до тях.

Вече от  върха на възвишението накъдето и да погледне човек се виждат околните хълмове, характерни за цялото провадийско плато. Отправяме се към популярната кула-порта с дългия дървен мост. Преди него ще видим покрит кладенец с дълбочина 79 м. Вдясно от него пък се виждат основите на църква.

Редом с нея, тук на това място са съществували още две подобни църкви. През XIV в, Oвеч е бил седалище на митрополия. Църквата, която ще видим всъщност е най-голямата от трите, и носи името Митрополитска. Била е изградена от редуващи се блокове каменни блокове с тухлени редове. Около нея все още личат местата (гробовете), в които са били положени телата на представители на местната духовна и феодална аристокрация. В един от тях е открит пръстен-със символа на крепостта-орел…
Продължавайки напред, пред нас ще се извиси и главната северна порта на крепостта Овеч, датирана в периода XII-XIV в. Представлявала е порта с надвратна кула над нея на 3 нива. Портата е имала механизъм с падаща платформа, която се е вдигала и спускала и е свъзрвала портата с дървения мост. От другата страна на кулата се вижда тесен, изкопан в самата скала тунел-проход, който според учените е бил покрит със свод, в протежение на 15 м.

Ще се Изкачим се на третото, най-високо ниво, което определено е било свързано с охраната на крепостта. 360- градусовата гледка към всички заобикалящи крепостта хълмове е определено спираща дъха. Оттук, град Провадия се вижда като на длан.

След това ще продължим по дървения мост и така след 10-на минути ще се озовем от другата страна на платото Табиите, където има дървена беседка с красива панорамна гледка. Време за почивка и да се насладим на прекрасната панорама.
Историята разказва…

Някога византийците наричали крепостта Проват или Проватон, българите – Овеч, а турците – Таш Хисар(Каменна крепост). В предвод от гръцки Овеч означава “Овча крепост”. Целта, с която е издигната крепостта е била да възпре варварските племена, идващи от север. Мястото е населявано и от траките, но укреплението е издгнато от Византия през IV в., след което се наблюдава прекъсвание на живота. Най-големият и разцвет се свързва с времето на Второто българско царство. Тогава крепостта Овеч е част от ключовата втора отбранителна линия  срещу византийското настъпление, която е подсигурявала подстъпа към средновековните български столици.
За кратко време се превръща в голям административен и военен център с постоянно население. Тук е бил разположен и многоброен военен гарнизон. Два надписи от времето на Омуртаг са открити на територията на крепостта. След възстановяването на българската държавност по времето на Асен и Петър, крепостта е била използвана и от цар Петър II и цар Калоян. Огромна слава печели и цар Ивайло, който успява да разгроми няколко последователни византийски похода пред стените на крепостта Овеч. Краят на българската крепост идва, след разгрома на Владислав Варненчик при Варна, когато османците трайно се настаняват в крепостта, поставяйки тук военен гарнизон. Българското население към края на XVII в. създава в долината под крепостта и съвремнния град Провадия.
Легендите разказват, че в карстовите пещери под самата крепост са се съхранявали огромни запаси от храна, провизии, които са били необходими на жителите на крепостта по време на обсада.
Продължаваме към село Аврен и Скалния манастир Монасите.
Този скален манастир не е от най-популярните в България, но пък е изключително красив и атрактивен. Природата около него е девствена и непокътната. Липсва върволицата и навалицата, което за някои природолюбители е действително важно. Посещението и отдиха там е истинско блаженство. С една дума – заслужава си!

От няколко години достъпа до скалния манастир е улеснен, мястото и пътеката до него са облагородени. Има изградени терасирани стъпала, които водят към скалната обител. А в нея може да се влезе по отвесна метална стълба.
Манастирът се състои се от три верижно свързани помещения с правоъгълна форма, ориентирани в посока север-юг. Те са с размери 2м на 3м и с височина 1,8 м.
Входът на килиите е от югозапад. В западната стена на втората е изсечен прозорец, а в третата — две скамейки.
Според древно предание, манастирът се е наричал “Св. Благовещение”. В него са намерени византийски монети от династията на Комнините (ХI-ХIIв).
В случай, че пътувате от Варна, манастирът се намира малко след село Аврен, от дясната страна на шосето. Може да се ориентирате по кафява табела, която сочи към дере. До Кишешлика и скалния манастир се стига по черен път, който прави завой и отново се приближава към скалите. След около половин километър се стига до дестинацията. Местността Кишешлика е красива и уединена. Може да влезете в манастира по металната  стълба.

Влизайки в помещенията от скалните прозорци пред вас ще се открие чудната гледка към полето и хълмовете наоколо.
В подножието на манастира е изградено място за отдих и почивка с навес, дървени пейки и масички, а край тях има барбекю.
Следва фото пауза до Скалния феномен Чудните скали. Скален феномен „Чудните скали“ се намира на 4 км от село Аспарухово (община Дългопол), близо до пътя Провадия – Айтос, непосредствено на брега на язовир Цонево. Природнят феномен е разположен на площ от 12,5 хектара и представлява 3 масива със стръмни и отвесни скали с височина 40-50 метра, които се извисяват на водите на язовира и приличат на кули на замък.
Тези странни образувания са се получили от въздействието на природата (вода, слънце, вятър) върху варовиковите скали, които тук не са монолитни а на блокове. По цялата дължина на скалните „кули“ (през трите масива) са прокопани тунели, откъдето минава път за коли, направен от натрошени камъни.
По пътя ще посетим Етнографски комплекс „ Генгер „ в Айтос. Етнографският комплекс “Генгер” в град Айтос е създаден през 1988 година като алея на занаятите, която да пази традиционния поминък на българите. Комплексът разполага със занаятчийски работилници, ателиета по приложни изкуства, медникарство, кошничарство, в които може да се наблюдава целия производствен процес, както и да се вземе участие в него.
Според легендите, местните грънчари били прочути чак до пазарите на Средиземно море, а глинените им съдове се сравнявали по качество с тези от Троя.
Комплексът е създаден в подножието на планината, което позволява на туристите да се любуват на целия хълм, където вирее Генгерът.  Част от находището на уникалното растение, вече бе унищожено заради безразборното изсичане в областта по Сирни Заговезни за палене на огньове.
Отпътуване за Кърджали следобяд. Пристигане вечерта в Кърджали.